Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.07.2012 01:12 - Истината за мен... ?
Автор: abbymad Категория: Други   
Прочетен: 854 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 19.07.2012 01:15


 Истината е, че не съм специална.

Опитвам се да бъда и точно това ми е проблемът. Знам , че специалните хора живеят по специален начин, правят специални неща, случват им се специални неща... срещат специални хора.

Толкова искам да съм специална, че понякога ставам невидима. Избледнявам като стара снимка, която никой не поглежда. В тези моменти не се чувствам добре. Понякога ми се плаче. Понякога мисля, че в добрите ми моменти всички ме мразят. Никой не ме харесва. Понякога дори имам чувството, че имам толкова малко приятели, че е чисто и просто незначително. Всеки път, когато съм в настроение да изляза искам да се обадя на разни хора и да събера някаква група, с която да си прекарваме времето, но никога не мога да звънна на когото и да било. Всеки път, когато си погледна телефона имам чувството, че в него просто са събрани номерата, на всички хора, които изобщо не познавам. Никога не мога да им звънна...

Толкова много време отричах всичко, което се случваше около мен. Когато бях малка се обличах като момче, само защото момчетат никога нямаха проблеми, докато момичетата... те просто бяха реалността, която исках да избегна. Всъщност... не бяха само те. Реалността, която исках да избегна бе самата реалност. Докато раста чувствам, че все по-малко я избягвам, все по-малко искам да я отрека и да повярвам във всичко останало.

Много пъти съм си мислела, че съм луда. Много пъти съм искала да съм част от свят, който не е реален, който всичко около мен доказваше, че не съществува. Растях, растях и това мое желание не изчезваше. Понякога се засилваше, понякога оставаше на заден план. Но дойде моментът, когато трябваше да приема, че няма да остана дете завинаги. Това беше времето, когато започнах да раста. Казвам започнах, защото човек не може да порастне за един ден. Това просто не е възможно... естествено след това в живота ми дойде едното нещо, което се оказа най-голямата загадка от всичко, което съм срещала преди. Мисля, че това бе нещото, което хората наричат Любов... Но не. При мен беше различно. Първо дойде самата идея за това нещо.  След това дойдоха две момчета, които бяха моите експерименти.

Истината е, че тогава не го осъзнавах, но... докато бях с тях (колкото това може да се нареше „да бъда с тях“) не усещах нищо. Не усещах онова, което толкова много хора описват като онова, което не може да се сбърка с нищо друго. Все още не знаех значението на думата любов. Моментът, който ме отказа от всичко това и ме накара да се замисля за „истинската“ любов беше онова от момчетата, което ми каза, че сме гаджета, само защото майка му му е казала, че съм подходящо момиче и че ме харесва. Когато той ми го каза аз не го осъзнах напълно. Но по-късно се замислях върху всичко това и стигнах до следния извод: когато го видиш и той ще те види. (естествено не точно в тази си форма).

Не съм познавала момче, което наистина да ме види, докато може би не се запознах с най-добрия си приятел. Казвам най-добър приятел не защото непрекъснато се виждаме и си споделяме абсолютно всеки малък детайл за нашите малко или много сбъркани животи, а защото колкото и рядко да се виждаме, ние винаги се чувстваме удобно един до друг, винаги можем да си говорим за всичко и винаги знаем, че другия ще бъде там, когато имаме нужда от него.  Аз много харесвах да съм около него, да играя с него, да се забавляваме... докато дойде моментът, в който разбрах, че той е влюбен в мен. Първоначалната ми реакция бе да го игнорирам, но виждах, че това не се променя. Въпреки това, въпреки че знаех, аз все пак продължих да се виждам с него, да си говорим, да се радваме на някои неща и да се дразним на други... тогава станахме наистина най-добри приятели. Проблемът с мен беше, че аз не исках да тръгна с него. Не, не че неисках, просто усещах, че не е правилно. Знаех, че няма да мога да му дам това, от което той има нужда в една такава връзка. Бяхме си приятели, докато той не започна да настоява все повече и повече... Нормално, аз се отдръпнах. Не се виждахме в по-дълги периоди от време и ввсеки път той показваше, че чувствата му си остават там. Да, няколко пъти сме се целували, но това не означава, че и аз съм влюбена в него. Просто тогава навлизах в живота, в който живееш за момента, без да се притесняваш за утре. И аз наистина не се притеснявах. И въпреки това първия път ми стана гузно, че аз съм второто момиче. Да, точно така. Той си имаше приятелка и наистина я обичаше. Виждах го в очите му, в лицето му, в тялото му... Отново не се замислих за това веднага, но когато отмина време, осъзнах, че не искам да съм „другото момиче“. Исках да съм единственото момиче.

Освен най-добрия ми приятел има и още едно момче, което кара сърцето ми да се ускорява всеки път, когато се сетя за него. Още откакто се запознахме аз започнах да го харесвам, и явно той мен. Казвал ми е, че е влюбен в мен неведнъж. Единственият проблем с него е, че никога не се виждаме често. Последният път, когато се видяхме беше преди няколко месеца, когато решихме да отидем на кино. Откакто го видях, до когато си тръгнах бях като обладана от нещо, което... ме караше да бъда различна. На края на филма се целунахме. Беше първата ни целувка и някак си беше различна от всички останали. И отново направих онази грешка. Той ми беше казал, че си има приятелка в чужбина и че не е правилно. Все пак се наведе към мен след това. Докато излизахме от залата аз отново мислех на същата тази тема. Защо, по дяволите, продължавах да бъда второто момиче? Защо?!

Стоях и усещах онова изтръпване, което обзема цялото ти тяло. Което те замайва и те оставя с усещането за неизлечима празнота. Осъзнавах колко глупава съм. Осъзнавах колко лесно се поддавам на собствената си идея да правя всичко на момента, а след това да страдам заради стремежа ми да бъда единствената, специалната...

Лятото на 2011 година мина в толкова много момчета... и всичките от чужбина. Онова момче от купона на бившето гадже на сестра ми. Австриеца от лагера в Израел и един от приятелите му, с когото се разви голяма драма. Също така и един италианец от същия лагер. Имаше и още един австриец в Будапеща. Уникално момче. Ще го помня дълго—би могъл да мине за най-якото момче, с което съм се забивала, а и имам един дред с мънисто (и двете ги е правил той). И въпреки това, въпреки всичките момчета, с които съм била, нито един не ме накара да спра и да се замисля.

Мисля, че сега е време да спомена двете момчета, които накараха света ми да рухне. Които се погрижиха всяка моя представа за света и нещата в него да се срине и разбие на пух и прах, а след това да бъде потъпкана и изхвърлена там, откъдето няма връщане.

Тези две момчета; двамата най-добри приятели...




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: abbymad
Категория: Други
Прочетен: 25716
Постинги: 19
Коментари: 4
Гласове: 10
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031