Бейкър беше най-обикновен минувач. Нямаше посока, нямаше дестинация, нямаше и произход. Той просто беше там, на улицата, готов да поеме накъдето му скимне, по всяко едно време. Но засега той си стоеше на същото място и гледаше със задоволство отминаващите хора. 

Беше интересна личност, Бейкър. Това си му беше името, въпреки, че звучеше по-скоро като прякор или фамилия. Косата му беше буйна и рошава, като на някой току що станал от дълго спане. Освен това беше тъмно кафява, с винен оттенък, но имаше и един бял кичур отпред, който му придаваше един не-изцяло-нормален вид. Другото нещо бяха очите му - големи, будни и магнетични. Бяха в един такъм изменчив цвят, който все ти убягва, ако се опиташ да го запомниш. А когато си помислиш, че си го запомнил, се убеждаваш, че само си се заблуждавал. Затова не мисля, че ще е удачно да ви казвам цвета на очите му, след като оччевидно ще съм ви излъгала. 

Бейкър беше висок и слаб, но не му липсваше добре оформено тяло, определено не. обличаше се съвсем нормално, дори стилно, но всеки път намираше някой абсурден аксесоар, който да си добави. Дали ще е яркозелено бомбе с лилава лента или огромни идеално кръгли слънчеви очила с рамки като слънчогледи, или огромна папийонка на шарени точки или райета... А може би чифт стряскащо червени или оранжеви ръкавици или някакъв странен шарен шал, който да вържеше на кръста си... опции имаше много и Бейкър рядко носеше едно и също нещо втори път, просто ефектът нямаше да е същия. 

Но най-неочакваното нещо в Бейкър беше рождения белег на едната му скула. Там имаше едно малко, тъмно сърце. Да. Сърце си беше. Абсолютно идеално, невъзможно да бъде каквото и да било друго. То съпътстваше Бейкър откакто се беше родил. 

Защо ли ви го описвам толкова подробно? Защото има значение. Всеки един детайл е важен. Всеки един детайл можеше да накара всеки случаен човек да се усмихне (понякога и комбинация от детайлите, а понякога и всичките накуп). Бейкър имаше тази способност и определено знаеше как да я използва. 

Стари хора, които се възхищаваха на увереността му, момичета, които заглеждаха тялото му или просто забелязваха някой от абсурдните аксесоари. Момчета, които намираха косата му за безумна и адски забавна или смешна (понякога и двете). Дечица, които се радваха на шарените части от облеклото му и дечица, които се заглеждаха в очите му и се объркваха, но им харесваше и им беше забавно и интригуващо. Родители, които си мечтаеха децата им да станат толкова спокойни и усмихнати. Други момичета, които не можеха да повярват, че рожденото петно е истинско, но все пак им беше адски забавно да го оглеждат. 

Изобщо не се залъгвайте, че Бейкър беше център на внимание и нямаше минута, в която около него да няма хора. Не. Той беше просто минувач и там където минаваше имаше усмивки, дълги, къси, искрени, насмешливи, от смях и от тъга... Той можеше да промени перспективата на хората, дори и само замалко. 

Един ден (и ето стигаме до повратния момент в историята на Бейкър) докато той стоеше на улицата, облегнат на едно дърво, чакайки нещо, погледът му се спря на едно момиче, което вървеше в неговата посока. Тук е мястото да споменем, че на всички хора, той изглеждаше безвременен. В смисъл, че не можеха да определят от кой набор е или от кое време е изпаднал. Миналото му беше загадка. Но самият той много добре знаеше откъде е и много добре знаеше на колко години е. В този момент, той определи момичето на същата възраст и продължи да се взира в нея. Стори му се интересна. Ходеше усмихната и се оглеждаше насам натам. Около нея се носеше една аура, която Бейкър много често забелязваше около самия себе си. Момичето се усмихваше. И хората й се усмихваха в отговор (ако не я изглеждаха странно; имаше някои дядковци и баби, които се оказваха прекалено недоверчиви и скептични, за да се усмихнат в отговор). 

Докато минаваше покрай Бейкър, тя понамали малко и го огледа набързо. Усмивката изчезна от лицето й и тя се вгледа с любопитство в сърчицето на Бейкър, а след това в очите му. 

А той беше изумен. Нямаше и следа от усмивката, която допреди миг озаряваше лицето на момичето. Сега само имаше беззвучно любопитство. Прекалено шокиран, за да реагира, той можеше само да гледа подир момичето, което продължи по пътя си, а усмивката пак беше на лицето й, докато се отдалечаваше. Тя спря на една будка и си взе една чашка с царевица. Бейкър успя да чуе мъжа, който й подаваше царевицата. 

- ...пак си тук, като по часовник. Приготвих ти я преди малко, вече трябва да е поизстинала. Точно както си я харесваш!

Момичето изчезна в далечината, а Бейкър остана с една единствена мисъл в главата. Тя не се беше усмихнала. Защо не се беше усмихнала? Какво беше станало с магията му? 

След няколко дни в отчаяни мисли, Бейкър събра достатъчно кураж да се върне на същото място, до същата будка за царевица, по същото време. Искаше ужасно много да види онова момиче отново. И тя се появи. "Като по часовник", както беше казал продавача. Тя си ходеше спокойно по пътеката и се оглеждаше, когато очите й се спряха върху Бейкър. Той отново замръзна, но преди да го е отминала напълно успя да помръдне. И да проговори. И да сгафи тотално. 

- Хей! Ъъ, ти... извинявай... аз... ъм. Уф. 

Момичето го изгледа и едната й вежда се вдигна въпросително. Бейкър усети как се изчервява под натиска на дълбоките й кафяви очи. Погледа беше толкова жив и толкова... учуден?

- Не те познавам - отбеляза момичето. 

- Не. Но... ами, когато мина покрай мен онзи ден... защо не се усмихна?

- Само това ли искаш да ме попиташ? 

- Е, бих могъл и да те поканя на... - Бейкър трескаво се замисли и заоглежда. - ...на по една царевица? - опита накрая той. 

Момичето го изгледа с леко присвити очи. Преценяваше дали се шегува или не. Бейкър беше срещал подобни погледи. Обикновено бяха последвани от одобрителна усмивка, но не и този път. Този път Момичето кимна. 

- Съгласна. 

Докато вървяха към будката Бейкър можеше само да се усмихва. Истината е, че се хилеше като пуървия идиот. И единственото, което можеше да види в главата си, беше повдигнатото крайче на устните на момичето, докато й подаваше царевицата; е, по-скоро самото момиче. Тя беше успяла да му причини нещо, което той харесваше и искаше да запази. Самото усещане на това да бъде близо до нея беше прекалено приятно, за да го изпусне. 

Бейкър беше интересна личност. Имаше силата да кара хората да се усмихват. Не просто я имаше, но си я беше избрал. Още от малък, когато срещна един странен непознат с шантава рижа коса и очи, които сякаш си променяха цвета всеки път, когато се Бейкър се опитваше да познае какви са. Непознатия имаше странен белег на бузата - нещо като звездичка, петолъчка. Беше малка и сладка и нямаше как да се сгреши с нищо друго. Странника беше погледнал Бейкър и се беше усмихнал на момченцето. 

- Знаеш ли какво прави една усмивка, малкия?

Бейкър поклати глава и зачака обяснение. Непознатия се усмихна мило и Бейкър усети топло и приятно чувство, докато гледаше тази усмивка. Тя беше заразна и в този момент превзе и устата на Бейкър. 

- Когато хората се усмихват, те виждат нещата, които ще ги направят истински щастливи. 

Бейкър бе запомнил думите на странника. Беше осъзнал значението и силата им. Беше поел завета им и бе обещал на себе си и на странника, че ще пренесе значението им на хората.