Сърцето й биеше толкова силно, само от яд. Ами да! В момента беше толкова ядосана... Нямаше как да заспи така. Тя стисна възглавницата толкова силно, че кокалчетата й побеляха и след секунда я хвърли с огромна сила в стената отсреща, ритайки одеялото. Тя се изправи до седнало положение, все още недоволна от силната светлина. Започваше да я притеснява. Не смееше да си отвори очите, но светлината така или иначе беше прекалено силна. Минаваше през затворените й клепачи и прогоряваше ретината й. 

Болеше...

Толкова много светлина...

Не е възможно...

Тя прикри очите си с ръце, усещайки сълзите, които бавно се стичаха по лицето й. Леко свали краката си и стъпи на килима, несигурно, защото беше толкова светло и не виждаше нищичко. В ума си можеше да си представи стаята и стъпваше бавно към прозореца. Пердетата се оказаха дръпнати, но не докрай и тя закри дупката, от която струеше убийствената светлина. Вече май беше безопасно да си отвори очите... 

Когато го направи, онова, което видя, я изплаши. Светлината, която идваше отвън, падаше на пода, дори през пердетата, все едно изобщо не съществуваха. Но не беше обикновена слънчева светлина. Тази беше синкава и студена. Тя можеше да усети тръпките, които пораждаше докосването на лъчите й. Усещането беше сякаш хладка вода се стича по кожата й. Всичко изглеждаше синьо, студено, ледено, а светлината отвън беше толкова силна и ярка... 

От яд, емоцията се сменя на страх. Тя отстъпи от прозореца и след това притича обратно до леглото, скривайки се под единствения си щит - завивката. Момичето веднга усети нейните топлина и сигурност. Инстинктивно се сви в ембрионална поза. Трябваше отново да е на сигурно място. Трябваше да е в безопасност. Защо ли изобщо мислеше, че светлината може да бъде опасна? Светлината не можеше, но това явление нашепваше неща, на които можеше да отговори само инстинктът за самосъхранение. Трябваше да се спаси. Трябваше да избяга. Трябваше й...

...телефонът. Тя се протегна с трепереща ръка изпод завивката и опипом си намери телефона на нощното шкафче. Бързо си прибра ръката обратно под защитата на одеялото и се вгледа в екранчето на телефона. Трябваше да присвие очи, за да различи каквото и да било, защото светлината на дисплея беше прекалено слаба в сравнение с обстановката и картинката и часът изглеждаха прекалено тъмни. Тогава тя зяпна невярвайки. устата й се отвори несъзнателно и тя не можеше да си поеме дъх. Това не можеше да е възможно... часът беше 03:45 през нощта! Ами светлината отвън? Тази студена, заплашителна светлина? 

Това не е светлина, помисли си тя, това е само блясък. Тук се случваше нещо наистина неправилно. Момичето реши, че вече е крайно време да стигне до дъното на нещата и да се отърве от тази напаст. Тя подаде глава извън одеялото и вдиша студения въздух. когато издиша, от устата й излезе облаче пара, като в студените влажни дни през есента и зимата. Този път, когато босите й стъпала докоснаха пода, те докосваха лед. Една идея мина през главата на момичето и тя реши, че няма да има лошо, ако опита и стигна до бюрото, където затършува трескаво за слънчевите си очила. Когато ги намери, набързо си ги сложи и напрежението върху клепачите й мигом изчезна. Може би вече беше безопасно да отвори очи? 

Тя го направи и разбра, че е била права. Донакъде светлината все още беше прекалено силна, но сега очилата я предпазваха достатъчно, че да може да различава контурите на стаята си. Момичето отиде до прозореца и си пое дъх. Издиша бавно, в малки облачета пара, и трепереща от емоцията и студа. Бавно дръпна завесата. 

Свелината, или блясъкът, болеше. Дори през силно затъмнените очила. Тя присви очи и се опита да различи нещо из безкрайното и нереално бяло от другата страна на стъклото. И да, ето я там. Фигура, в блясъка. 

Приличаше на статуя. Момичето не можеше да различи нищо по нея, но едно крайче на ума й трепереше от страх и паника. То й крещеше с цяло гърло да бяга и да се скрие от тази фигура. Другите части на ума й само шепнеха, чудейки се какво е прихванало онази частичка. Но чувството за несигурност и заплаха резонираше в момичето по-силно отвсякога. 

Фигурата гледаше право в душата й.