Момичето се бе обърнало към все повече порозовяващото небе. Слънцето щеше да се покаже над водата всеки миг и тя го знаеше. Очакването я гъделичкаше отвътре и караше сърцето й да трепери от удоволствие.
Очите й, като течен шоколад в кръгла стъкленица, бяха впити в хорзонта с ледена точност, а парата, която излизаше от устата й на всяко издишване сякаш образуваше малки риби, които бавно се изгубваха в бездната. Беше прехапала долнта си устна от страх, че ако е на свобода, тя ще започне да вика от вълнение. Румените й бузи изпъкваха на фона на бледата кожа, студеният въздух не жалеше кожата, която докоснеше с ледения си дъх.
Тогава експлозията на светлина накара очите й да усетят истинската сила на слънчевите лъчи. Около нея, тревния килим бе поръсен с безброй капчици роса, които блеснаха като хиляди диаманти и кристали, пречупващи светлината на цветовете на дъгата.
Когато момичето видя слънцето, тя залитна назад. Не падна, но енергията, която я блъсна неусетно за безразличните, я блъсна толкова силно в гърдите, че тя загуби равновесие за миг. Тогава момичето отново седеше наведена напред, в очакване, в изблик на първична радост, чистота и живот.
Музиката зазвуча в главата й за втори път. Предишния изгрев, който бе видяла си имаше съвсем друго значение, съвсем други чувства. Симфонията, която всъщност бе един единствен неземен звук. Мелодията изпълни главата на момичето, накара я да затвори бавно очи и да потръпне от удоволствие, докато ушите и умът й ликуват, а въображението танцува.
Красиво, прошепна тя без дори да го осъзнава и се изправи рязко. Заточа се към брега с всичка сила. Дстигна ръба по-бързо отколкото бе очаквала, но дори това не я накара да спре. Тя достигна края на сушата и се отблъсна от земята с грацията на хищна пума, но и на невинна кошута. Слънцето се откъсна от хоризонта в същия момент, в който момичето удари водата. Експлозията от пръски и светлина бе най-невероятнто нещо, което момичето не е виждало. Самата тя бе дълбоко под сякаш стъклената повърхност на неподвижното море. Водата бе толкова студена, че момичето все още бе в шок. Скоро щеше да се оправи.
Тя отвори очите си. Проблесна светлина и в този миг, само и единствено в него, очите й бяха с цвета на най-кристалното море. Лазурно синьо-зеленикаво в по-тъмен оттенък. Тя се вгледа над главата си и се отблъсна от дъното. Главата й се появи над водата, с шоколадови очи, насочени към плаващото над хоризонта слънце. То освети мокрото й бледо лице, чиито устни вече бяха започнали да губят прекрасния си оранжево-розов цвят, посиняваха. Призрачния цвят вече бе превзел краищата на устните й.
Красиво, прошепна отново момичето. Напълно съзнателно. Отпусна се. устните й отново придобиха нормалния си цвят.
