Видях как проблясват очите ти докато изричаш всяка лъжа. Видях как душата ти крещи зад стъкления затвор на пъстрите ти ириси; крещи и се съдира. Видях как се опитваш да ме накараш да повярвам в нещо, в което ти сам се опитваш да повярваш. Видях колко си сам. Видях стената, която градиш около себе си с отчаяние без граници. Видях желанието да ме премахнеш от себе си сякаш съм паразит и видях как съжаляваш, че го правиш; видях, че не вярваш на нещата, които говориш. Видях лъжите, да. Видях и малката истина, която толкова умело се опитваше да прикриеш. Да, ти си изкусен лъжец, но аз... усещам истината. Знам я, дори и да няма и следа от нея. Виждах я дълбоко в теб, на дъното на този океан от разочарования, празни обещания, лъжи, скръб, болка, жал и студ. Точно като малка бляскава перличка скрита в пастта на мидата, на смъртта. Ти твърдиш, че тя вече те е хванала за ръката, че върви в крак с теб; аз ти казвам, че тя само се опитва да те догони. Видях как осъзнаваш това, което ти казвам. Виждам надеждата, жаждата за живот. Но видях и фасадата, маската, която искаш да ми пробуташ, казвайки, че мисля прекалено наивно.

Искам да ти дам помощ? Съжаление? Утеха? Не. Искам да ти дам желание, страст... любов? Живот. Да. Искам да ти дам живот. Виждам как се погубваш все повече и повече. Виждам как с всеки изминал ден ти се променяш, доизграждаш тази стена от ледени блокове, която дори слънчевото ядро не би могло да разтопи. Не. Не е ден—час е; секунда, стотна... възможно ли е никой да не вижда всичко това? Как така? Та те те познават от толкова много време? Как може някой като мен да твърди, че ти не си това, за което се представяш? Как може да Виждам как се самоубиваш малко по малко... как може аз да съм единствения човек готов да жертва едва ли не всичко, само и само да спреш? Да се замислиш? Да прогледнеш... да изхвърлиш маските. Да, маските. Виждам как ги сменяш без да ти мигне окото. Виждам как всъщност ти се бориш да намериш себе си... да покажеш на света истинското си аз. Дали те е страх? Ето ме, ще ти помогна! Защо не го осъзнаваш? Защо не го приемаш? Защо не го Виждаш...

Ще видя болката, страданието и мъката. Ще видя всичко, което ще те сполети и ще видя как ти го прикриваш от света. Ще видя как разядената ти същност ще тлее в килията на вечния затвор на разума, страха и тялото ти. Ще видя на колко минуси ще превърнеш плюсовете. Ще видя как се самоунищожаваш и ще знам, че не мога да направя нищо, за да ти помогна; защото ти не ми позволяваш. Ще видя как тази  твоя стена става все по-дебела и висока. Ще видя как все пак виждаш пукнатината в нея. Виждаш я, но не смееш да кажеш на никого; защото те е страх. Страх те е от това, че някой може да се появи... може да влезе и да се случи онова, което ти не знаеш. Всеки го е страх от непознатото... Но аз ще я видя. Ще видя пукнатината. Ще се концентрирам върху нея и ще я разширя с всичко, което имам. След това ще довърша започнатото с всичко, което нямам. И ти обещавам... един ден ще видя онова, което ти толкова се опитваше да скриеш от мен. Ще го видя и ще ти докажа колко си грешал...